ШАНДОР МАРАИ: Изповедите на един буржоа. Исках да мълча | Представяне на книга | 21.02.

Книгата представя литераторът Николай Колев.

С участието на преводача Мартин Христов и актьора Борислав Дойчинов.

„Изповедите на един буржоа“ е без съмнение най-добрата книга на Шандор Мараи, когото мнозина определят като най-значителния унгарски писател на ХХ век. Тази стилно романизирана автобиография, написана през 30-те, носталгично възкресява буржоазния дух на Европа, необратимо разпаднал се след изстрелите в Сараево през 1914. Не случайно с тях завършва и първият том на книгата.

Вторият вече сменя жанра. Започва емигрантският живот на един космополит: Германия, Париж, Флоренция, Лондон. (Този живот на космополит и изгнаник ще продължи до 1989, когато 89-годишният Мараи сам ще сложи край на живота си в Сан Диего, САЩ.) В герои на разказа постепенно се превръщат Цвайг, Унамуно, Томас Ман, Пикасо – личностите, които трябва да съхранят духа на европейската цивилизация, да се опълчат срещу набъбващия кафяв и червен тоталитаризъм. Така книгата на Мараи става свидетелство за последния блясък на една епоха, миг преди окончателния залез. (Пламен Антов)

Шандор Мараи (Кошице, 11 април 1900–Сан Диего [САЩ], 21 февруари 1989) е писател, поет, журналист. Олицетворител и същевременно възвисител на световно равнище на унгарската буржоазна култура, застъпник на либерализма. Класик на модерната унгарска литература. Маестро и образец му е Томас Ман. През 1919–28 г. пребивава в чужбина като журналист, чрез публикации в родните журнали (очерци, разкази, преводи) обаче поддържа връзка с унгарската литературна общност. Сътрудник е на „Франкфуртер Цайтунг“. През 1933-та журналът му го праща в Берлин; тук следи отблизо идването на Хитлер на власт. Описва достоверно и с безпримерна смелост същността на нацизма. През 1937 г. започва работа в „Пещенски известия“: статиите му са чувствителна реакция на всяко явление от културния живот. Главната му творба е биографичният и едновременно социографски роман „Изповедите на един буржоа“ (1934). Сдържано чувство за мяра и пластично изображение, езиков пуританизъм и ярка изразна символика характеризират изразния му стил. Шлифова литературната есеистика до съвършенство. От 1943-та почти до края на живота си води своя „Дневник“, субективен коментар на един забележителен мислител за ХХ век. През 1942-ра става член-кореспондент, а от 1945-та редовен член на Унгарската академия на науките. През 1948-ма заминава отново за чужбина, живее в Европа и САЩ. Между 1948–1990 творбите му не могат да бъдат публикувани в Унгария. Написва най-изразителната поема на унгарската емиграция: „Надгробно слово“ (1950). Непримирим привърженик и борец за национална независимост. От 1979 г. живее в Сан Диего. Прекарва последните си години във все по-пълно уединение. След смъртта на съпругата и сина си живее в бедност и болести, грохналото здраве едва му позволява да се грижи сам за себе си. Слага сам край на живота си. Огромното му литературно наследство може би крие изненади, част от писаните в родината му статии са неиздавани. През 1990-та е удостоен посмъртно с наградата „Кошут“.