Продукциите ми са на границата – Разговор с танцьора Мате Месарош

Мате Месарош си спечелва сериозна слава като асистент на Уим Вандекейбус и танцьор в Ultima Vez. Работи със световноизвестни хореографи и близо две десетилетия кръстосва между международни и унгарски танцови сцени. Занимава се не само с танц и хореография, но и преподава своя собствен метод. Свързахме се с него по телефона преди специфичното му, „светлинно“ представление в Бремен.

За известно време изчезна от унгарския танцов живот, след което отново се появи.

Да, от 2003 до 2014 работих почти изцяло в чужбина и се връщах у дома само от време на време, например за уъркшопа с Трупа „Ева Дуда“. От Сегедския модерен балет през 2003 първо се прехвърлих в норвежкия състав Carte Blanche. Това беше първата чуждестранна трупа, с която работих, докато паралелно танцувах и за испанския Lanonima Imperial. По-късно прекарах пет години с трупата Ultima Vez в Брюксел.

Сега вече живея и работя в Унгария, но заради връзките ми, изградени през десетте години работа в чужбина, там и занапред разчитат на мен и по тази причина обичам да се връщам обратно, защото се привързах към много места. Такъв е например театърът в Бремен, тъкмо се подготвям за участие там, иначе казано през няколко години ме спохожда подтикът да не танцувам изключително в собствените си продукции.

Какви модерни танцови техники си създал? Какво донесе у дома?

След завършване на училище научих много от Тамаш Юронич за партнирането и за движенията, използващи общата телесната тежест. Заинтересувах се от това как изучените в сегедския балет наземни техники, които например Роберто Галван привнесе в общественото съзнание от Аржентина през Европа, могат да действат в други системи. Доста характерен микс, който наричам модерен европейски танц. Всичко, което прилагам, се базира на опростена система на въздействия и последствия. Тоест, ако нещо се случва с тялото ти, например загубиш равновесие, това води до някакво физическо последствие. А ти го смекчаваш, улавяш, отклоняваш.

За какво разказват продукциите ти?

Винаги изготвям прости представления и всяко от тях е ново стъпало в дейността ми. Минавам през процес, в края на който се изразявам само с изчистени картини. Търся физически форми за основни художествени проблематики, които съзнателно правя разбираеми за всеки. Където и да играем, този механизъм винаги действа.

Към днешна дата съм стигнал дотам, че творбите ми вече са на път да излязат от театъра. Занимавам се с общественото съществувание и художествения аспект на танца, а тялото дефинирам като динамичен предмет и го използвам подобно на статуя. Не слагам ударението върху човешките интенции, а се стремя към създаването на чисти форми, които да дават в ръцете на зрителите възможността да анализират сами себе си чрез гледаната творба.

Не се интересувам особено какво се случва с мен като изпълнител по време на представление. Вместо това ме вълнува как мога да създам положение, при което зрителят да се проектира и да рефлектира върху себе си или върху поднесената тема, без да му се налага преди това да се пребори с личното ми присъствие. Все още живея и работя в театрални структури, но постановките ми се движат на границата.

Подготвихме „Механики на дистанцията“ в преддверието на Националния танцов театър. Оттогава тази постановка посети обществените пространства в множество страни и вдъхнови много творци да създават в подобно пространство. Националният танцов театър предоставя различни комуникационни пространства за нашия бранш. Интересува ме как може да бъде доразвито едно представление. Споменатата ми постановка например е достигнала третата си степен: играли сме я вече в музей, в двора на кметство, на обикновени пешеходни улици, а сега, с помощта на една малка тетрадка, могат да го правят и зрителите. Вече не е необходимо присъствието на артисти изпълнители, няма нужда танцьори да изпълняват упражненията, които ни карат да се замислим в какви отношения искаме да встъпим един с друг, какво е чувството да си близо или далеч от някого и как се съотнасят телата в пространството.

Сега с какво се занимаваш?

Със светлината! С това колко драматичен участник би могла да бъде тя. Светлината е главният герой в последното ми представление "Чрез светлината". Създадохме цялата хореография и присъствие със специално приготвени за това представление десет лампи. Почти всичко е за това кое е онова нещо, което провисва в светлината и това накъде ще отведе зрителя. Няма традиционно зрителско пространство: всеки се разхожда където пожелае. Това е така наречената инсталативна и все пак физическа продукция. Акцентът не е върху неподвижността, а е по-скоро като негатива на една изложба. Не сме в белия куб като на изложба, а сме в театралната черна кутия. Планът е с него да отидем на турне от следващия сезон, а и често да бъде представяно в Трафо.

А за какво се готвиш сега?

За нови аспекти на творчеството. Особено радостно е, когато ми се удаде възможност за това, когато в мен се зароди и желание да творя, междувременно има и периоди, в които съм само по турнета или преподавам. За догодина подготвям голям проект в Бремен. Тамошният музей ме покани за представление, което изисква дълга подготовка. Сега това запълва ежедневието ми. Надявам се да мога да го представя и у дома. С „Механики на дистанцията“ попаднахме в една европейска мрежа и благодарение на това ни очакват и множество изпълнения в чужбина. След 2023 отново настъпва период на спокойствие. С любопитство очаквам какво ще ангажира вниманието ми тогава. Имам идеи, свързани с творчеството, но още търся рамките, защото вече виждам следващата стъпка извън театъра.

Интервюто е публикувано със съкращения.

За гостуването на Мате Месарош в София можете да прочетете тук.