Кога и как избрахте това поприще? Ако можехте да започнете живота си отначало, бихте ли избрали същия житейски път?
Като дете тайно танцувах в градината, където никой не ме виждаше. Когато бях на 13 години, баща ми ме попита каква искам да стана и аз веднага му отговорих: танцьорка. Той отвърна, че това е хубаво, но че такава професия няма, а и впрочем танцьорите гладуват, защото нямат пари, даже се случва и улици да чистят. Това много ме стресна, но продължих тайно да танцувам всеки ден, когато се затварях в стаята си да уча. А по-нататък и в асансьора, и в тоалетната на голямата фармацевтична компания, в която работих известно време... Накрая осъзнах, че танцът определено си е професия: някой ми даде да гледам филма „Флашданс“ и така се озовах на танцовото поприще. Най-голяма роля в това изигра моят учител Габор Бако, който видя у мен безкрайната решимост, и ме подкрепяше, не ме оставяше на мира, критикуваше ме, когато не правех нещо добре, на по-късен етап осъзнах, че това е била огромна помощ и израз на обич от негова страна. Много е важно също така да спомена и учителката си по класически балет Марта Метцер, както и учителката си по техниката „Лимон“ Мелинда Будаи, които ми дадоха много любов и подкрепа.
Без да се замислям, отново бих избрала този път, не съжалявам за нито едно мое решение.
С какво се гордеете най-много в творческия си път?
С това, че въпреки че започнах късно кариерата си на танцьорка, вследствие на което всички – с изключение на майка ми, която ме подкрепя във всичко – ми казваха, че няма да се получи и че е безсмислено да си губя времето с това, аз не се отказах и нещата се случиха. Имала съм безброй лоши преживявания, няколко пъти са ме тъпкали, буквално са ме прегазвали, мамили са ме, страдала съм от безпаричие, с години не можех да спя нормално, работех по 12-13 часа на ден, за да финансирам обучението си и да отговарям както на очакванията на обществото в ролята ми на гражданка, която работи на порядъчна позиция и следва конвенциите, така и на собствените си очаквания като луда, чувствителна, динамична и интересна танцьорка, която се радва на живота, работи здраво за успеха и прави това, което обожава.
Много обичам да доказвам на света, че това, за което мнозина смятат, че е невъзможно, всъщност е възможно и тогава успехът е най-сладък.
Как протича един Ваш обикновен ден?
Аз съм творец на свободна практика, при мен няма изграден обикновен дневен режим, денят ми зависи от това над какъв проект работя към настоящия момент. Много обичам да работя с нови хора, да излизам на различни сцени, да изпълнявам различна роля в конкретното представление, както и да правя хореографията на различни по своята тематика спектакли. Когато не работя по конкретен спектакъл и съответно не ходя на репетиции, прекарвам 3-4 часа в жилището и студиото си: тренирам, танцувам, изучавам нови движения, разтягам се, грижа се за тялото и душата си или пък разработвам хореографията на следваща пиеса.
С какво запълвате свободното си време, какво ви зарежда?
Колкото и налудничаво да звучи: с танци. Вечерите и уикендите си посвещавам на моята нова страст, „попинга“. Много ми харесва свободното, ведро настроение на уличните танцьори, това, че танцуват без конкретни мисли, а просто заради радостта от танца, за удоволствието от реакцията на тялото към промените, нюансите и емоциите в музиката. Освен това много обичам да играя баскетбол и да свиря на пиано.
Какъв съвет, напътствие бихте дали на един начинаещ?
„Често онова, за което мислим, че много желаем, не е нещото, от което истински имаме нужда.“ Дълго време се опитвах да променя техниката си на движение, да се впиша в наложения образ за типичния танцьор, да попадна в известни танцови школи, където всички се движат и изглеждат по един и същ начин, докато не осъзнах как да преобърна в своя полза това, че съм различна. Напразно ми казваха да не се стремя да уча повече, че техниката ми е достатъчно добра или че трябва да си направя собствена трупа, до последно си мислех, че не съм достатъчно добра, пред очите ми постоянно се мержелееше, че на всяка цена, във всяка една минута трябва да се развивам. Много е важно постоянно да търсим пътища за развитие и нови предизвикателства, но е важно също и понякога да се потупаме по рамото и да разберем кое ни прави специфични артисти, защо правим това, което правим и точно какво искаме да кажем с изкуството си на нашата публика.
Миролюба Петрова е българо-унгарска танцьорка и хореографка, ръководителка на Re-Moved Collective. Премиерата на нейния (режисура и хореография) съвременен танцов спектакъл „Брод“ ще е на 24 октомври.
