Кога и как избрахте това поприще? Ако можехте да започнете живота си отначало, бихте ли избрали същия житейски път?
Подразбираше се от само себе си още от детството ми, почти естествено попаднах на този път още от детската градина. И до днес е жив в мен споменът за преживяването от пясъчника: строях замъка и още тогава мислех пространствено. Просто бях увлечена от магията да създавам неща от кал и пластилин – конкретни, осезаеми материали. Импулсът остана и след това, защото, за щастие, в началното училище имах учители по рисуване, които ме подкрепяха. В семейството ни нямаше творци, всички бяха „нормални“, но макар да не получавах от тях майчина и бащина благословия за избрания житейски път, все пак навреме забелязаха, че доста упорито държа да се занимавам с това, въпреки че това поприще е трънливо и то доста. Бих добавила: у дома, в семейството ми, макар никой да не се осъзнаваше като творец, изработващ произведения на изкуството, все пак присъстваше някакво инстинктивно естествено стремление. Например моята „суперсонична“ баба католичка по своя си простичък начин, с шевната си машина „Сингер“, стъкми в ъглите на къщата домашни олтари от всякакви поклоннически материали, което за мен като дете беше истинско чудо. С този метод „облече“ цялата къща, вероятно от нея произтича влечението ми към мистиката. Или например баща ми, някога машинен шлосер – сега вече пенсионер, – когото още от юношеството си тормозех да ме научи да заварявам. По това време у дома, в градината ни в Егер, направих поредицата си „железни котки“. Той винаги отбелязваше, че ако не направя добра заварка, спойката ще се разпадне… Е, да, навремето и той направи тихомълком поставка за цветя с формата на котка, изкова ваза от медна плоча с не най-простата ювелирна изработка. Всичко това се натрупа и ми оказа влияние. Какво житейско поприще бих избрала, ако започвах отначало – на този въпрос се затруднявам да отговоря, защото съм родена в дадена среда, на дадено място, което очевидно ме е определило и донякъде ми е повлияло на по-късен етап. Съществува съдбата и все пак в много неща сама решавам, тъй че предпочитам да се занимавам с това, което е, а не с това което би могло да бъде, ако…
С какво се гордеете най-много в творческия си път?
За мен скулптурата е средство да се свържа с другите – защото в действителния живот често това не е лесно, а имам вътрешното желание да го направя, все пак сме социални същества. Не ме интересува особено дали това, което правя, се харесва или не, обаче е вълнуващо да „внуша“ нещо на някого. По-точно: ако скулптурата ми предизвика някаква реакция. Има хора, които творбите ми разплакват в добрия смисъл на думата, толкова ги трогват, да, има такива хора, докато при други работите ми предизвикват „късо съединение“ дотам, че на откриването ми крещят и ми търсят сметка как съм „могла да направя такова нещо“, до такава степен са почувствали физическа болка. Такива неща ме карат да се чувствам горда, защото ги приемам като чест за мен – главно, защото живеем в напрегнат, пълен с дразнители свят, и е истинско творческо постижение с работата си да накарам някого да се спре и да погледне.
Как протича един Ваш обикновен ден?
Напълни различно, зависи в какъв период съм. Ако се готвя за изложба, тогава е възможно „да лягам и да ставам“ със скулптурата, това може да ми къса нервите, понеже мозъкът ми не може да „изключи“ вечер преди лягане. Но погледнато назад във времето това са хубави явления, защото най-щастливите моменти за мен са, когато мога да работя възможно най-много.
С какво запълвате свободното си време, какво ви зарежда?
Обичам да ходя на кино, интересуват ме социалните изкуства, танците, театъра и психологията.
Какъв съвет, напътствие бихте дали на един начинаещ?
Да бъде смел, да знае и да се осмелява да ползва интуицията си. Ако нещо не се получи, да не се срива, истинският успех идва след цял куп провали. За мен беше освобождаващо, че веднага след завършване на университета се сдобих с малко, но лично мое ателие и изоставяйки зад себе си институционалните рамки, можех да правя, каквото си поискам. Макар че всъщност и в университета правех каквото исках, но по-късно се осмелявах да работя още по-освободено, да правя сбъркани и слаби работи, после дойде успешен период, когато плодовете на труда ми узряха.
Били ли сте в България? Какви спомени, впечатления имате от страната?
Това е първият случай, когато съм в България и по-конкретно в София, затова мога да говоря само в сегашно време за впечатленията си и то само за този български град.* Харесва ми двойнствеността, която открих тук: от една страна свободата и дръзката игривост на стрийт арта, в графитите, от друга страна толкова силно присъства православният дух. Определено ме привлича визуалността на мистиката, с която това място е пропито. Сега, седмици след пътуването ми до София, у дома и в ателието си слушам с максимална сила български ортодоксални мъжки хорове, много е извисяващо.
*Бележка: Юдит Рита Рабоцки пристигна в София – Институт Лист София на 24 юли за подготовката на изложбата си.
