Напусна ни българистът Петер Юхас

На 22 май ни напусна един от най-ярките представители на унгарската българистика - писателят, преводач и литературен историк Петер Юхас. Поклон пред паметта му!

Петер Юхас е литературен критик и историк, преводач, доктор на филологическите науки (БАН), почетен доктор на СУ "Св. Климент Охридски", почетен гражданин на Смолян, носител на орден "Стара планина". Роден е в с. Комади на 20 октомври 1930 г. Завършил е българска филология в СУ "Св. Кирил и Методий". Културен аташе в унгарските посолства в Москва и София. Съставител и автор на предговори на антологии на българската поезия в Унгария, превеждал Й. Радичков, Н. Хайтов, В. Мутафчиева, Г. Стоев. Негови книги в България: "Тюрко-българи и маджари" (1985), "Геният на България" (1986), "Смъртта не е алиби" (1999), "Кирил и Методий в Българска Моравия" (2000), "Орисан съм на две родини" (2002), "А ние, българите?" (2004), "Боговете на безбожника" (2015).

Ето част от текстовете, излезли в "Литературен форум" в юбилейния му брой, посветен на 70-годишнината на Юхас:

Дянко Марков - Потомък на Арпад и Хунияди

Той е унгарец. Потомък на Арпад и Ян Хунияди. Надарен с властния порив към свобода и красота на безсмъртния Петьофи. Почти е връстник на децата, които в есента на 1956 година с песни и цветя тръгнаха срещу съветските танкове и оплискаха с кръвта си засмените булеварди на Будапеща, за да засвидетелстват пред безучастния “Свободен свят”, който ги предаде, че унгарецът не може да бъде роб!

Той е българин. Писател, историк, с полувековно ярко присъствие в хуманитарната сфера на обществените отношения в нашата страна.

В разноликата тъкан на неговата душевност има място за две родини. Да го благослови Бог на многая лета - сигурно ще намери място и за трета. Не ще го ревнуваме, както не го ревнуват съотечествениците му - унгарци, загдето си избра и втора родина - България.

Едва 20-годишен, по странно стечение на обстоятелствата и “по линия на дружбата между младежта от социалистическата общност” е изпратен да продължи следването си в Софийския университет. За него България е тера инкогнита. За българската литература знае само, че не заслужава внимание. Гнетящо е началното усещане, че е допуснал фатална грешка в живота си.

България го посреща с тъгата, бликаща от песента, която група българи, завръщащи се в родината, пеят на ферибота, който ще ги свали в Русе. Звуците и думите са му непознати, но той поглъща с цялото си същество болката, която се изплаква в песента. “Болка като дъжд”, както ще каже половин век по-сетне в неповторимата си изповед “Смъртта не е алиби”. Петер Юхас поема болката на България от първата си среща с родината ни, и тя ще стане негова лична болка за целия му живот.

Следват срещите му с непознатото и неочакваното: с Ботев, Вазов, Захари Стоянов, Яворов, Димчо Дебелянов. Очаквайки среща с нищото, Петер Юхас среща бликащия гейзер на българското слово, прокълнато да бъде достояние само на един малък народ, чиято история, език и духовност са от интерес само на ограничен брой специалисти.

Надзъртането в българската история му носи нови вълнуващи открития: открива родството на Арпад от рода Дуло - създателят на родната му Унгария - с непобедимите конници на Аспаруха, изградили три века по-рано хилядолетното обединение не на седем, а на седемдесет славянски племена, уседнали в земите на угасваща Византия; открива Златния век на българската книжовност и духовност по времето на Симеона; открива благородството на Иван-Асен II, посял за пръв път семето на федерализма в прокълнатия Югоизток на континента; познава трагичната обреченост на българското царство - да погине в зората на Европейското възраждане като щит, о който ще се притъпи завоевателният устрем на османските нашественици; открива “Откак се е, мила моя майно льо” - народния реквием на някогашната цъфтяща държавност; открива българска Македония...

Старата ни история привлича като магнит въображението на литератора Юхас. Това е втората българска любов на младия Петер; сърцето му е открито и жадно за много любов - ще я има. Без да е професионален историк, открива, изследва и представя по убедителен начин нови документи, прочита по нов начин историята на старата българска държава.

Юхас е роден откривател. Но същевременно е и ярко изявена индивидуалност. Епохата и светът на тоталитаризма, колективизма и глобализма са му органически чужди. Ако се беше посветил на науката, щеше да се сблъска с неизбежната повеля да дели откривателското си творчество с екипи, колективи, институции. В съвременната наука индивидуалното творчество е непостижим блян. Но художественото творчество е все още “запазен периметър” за надарените индивидуалности. Петер Юхас е искряща, несломима, надарена индивидуалност.

70 години от рождението му.

50 години в духовния мир на България. Половин век в историята и духовната сфера на двете си родини - рождената Унгария и избраната България.

Откривател и творец на словото, Петер Юхас откри България и я обикна. Откри чара на българското слово и го обикна. Откри мъката и трагичната участ на нашия народ и ги прие за своя съдба.

Имаше избор. Избра България.

Благодарим ти, братко Петер, за твоя избор!

Бъди благословен - на многая лета!

* * *

Петер Юхас - Юхасизми

Моята мила майка ме е родила три седмици по-късно от уречения ден, и оттогава не съм успял да наваксам тези три проклети седмици. В университета винаги тези три седмици ми липсваха преди изпит, липсват ми и сега. Не очаквай, любезни читателю, завършена творба!

Смъртта в България вече от век има руско лице.

Прекрасното крайморско градче Василико или Царево получи името на недодялания Мичурин, който бил толкова глупав, че и деца не могъл да създаде, защото кръстосвал и краката на жена си.

Представям си какво би направил един унгарски селянин и какво един български по време на градушка, която унищожава лозето му. Унгарецът би изтръгнал един кол и проклинайки Господа, би заудрял по гроздето: “А сега да видим, Господи, каква ще я свършим двамата!” Българинът би се надвесил с тялото си над една лоза, за да спаси поне нея едничка.

Признавам: от половин век живея в принудителна любов с българската литература, по формулата “хванах турчину не ме пуска”.

Камен Калчев попита: “Би ли написал нещо по повод смъртта на Караславов?” “С удоволствие. Едно изречение”. “Само едно изречение? И какво ще е то?” “Смъртта не е алиби” - отвърнах след кратък размисъл.

Нито едно теле от свещена крава не успя да надмучи родителя си.

Странно беше да гледаш хора на перото, какви ли не, как летят слепешката като нощни пеперуди към светлината. Със съзнанието на болшевишки избраници те приличаха на евнуха, който всяка нощ сънува, че зачева дете.

Историческото мислене е спойваща сила, духовен и психологически обръч, който обгръща всяко значимо явление в живота на нацията. Този исторически обръч в България се е скъсал. От 1018 г. насам понятието исторически дисконтинюитет е най-подходящото определение за цялото хилядолетие.

Поетът може да се познае по предпочитаните от него думи или изрази, селянинът - по любимите му животни, а държавният глава - по любимците му.

Като се приближих към масата, Живков стана и се отправи към мене, разтваряйки и двете си ръце: “Току-що ви гледах по телевизията. Беше прекрасно, поздравявам ви! Толкова лоши неща бях чувал за вас, радвам се, че ви виждам другояче”. “О, другарю Живков, не ги слушайте, ако и аз вярвах на всичко, което говорят за вас!”

По умело ретушираното лице на Живков не трепваше нито мускул. Празно изражение, което не издава нищо от душевността му (или точно с това издава всичко?). Мислено го сравних с изсечените лица на мъжете, обединили Източна Румелия с Княжеството. По стените на пловдивския Музей на Съединението и днес могат да се видят лицата на онези няколко десетки, които на 6 септември 1885 г. накараха великите сили да се преклонят. Чертите на лицата им издават характера и морала им. Всяко лице има собствена светлина, излъчване. Очите показват душевното им състояние: свободен поглед, свободно сърце. Били са личности благословени (или обречени?) с мисионерско съзнание, водени от апостолски дълг към българския народ. В замяна на това пред мене - безлично и празно лице, като изтрит с гума лист за рисуване.

От десетилетия ходи с маска и ако в такива случаи, по време на вечеря, понякога я свали, тогава истинските му черти ще възприемат очертанията на маската, мислех си.

Имре Наги му беше трън в очите. При произнасянето на името непроницаемото му покерджийско лице трепваше в почти епилептичен гърч. Сякаш за миг осъзнаваше кой е бил всъщност този министър-председател с трагична съдба и какъв е той в сравнение с него - сатрап, български наместник на Луцифер, куриер между Кремъл и българския народ. Куриер, ама както е куриер хрътката между ловеца и заека. То и народът му вярваше, колкото заекът на хрътката.

Няма по-комично нещо от това, когато гъските размахват крила на прашната селска улица и си въобразяват, че са орли.

Комуто Бог е дал две родини, той няма нито една.

Качих се на тролей четворка от спирката пред Националната библиотека. Вътре виждам, че не е четворка, а петица. Бързо скачам. Тролеят тръгва и отвън аз виждам, че все пак е четворка. “Еех, в България вече и тролеите са двулични”.

Ако представям литературата на студентите си, тръгвайки от Яворов, когато стигна до годините след Втората световна война, имам чувството, че излизам от морето и накрая стъпвам на пясък.

В една напоена с винени пари нощ, някъде между 1990 и 1994 г., не можех да се отърся от кошмарния си сън, че съм цирков акробат и стоя върху два препускащи в различни посоки коня. Вече не знаех на кой крак да стъпя, за да не ме разчекнат както завързаните за два коня подсъдими през средновековието.

Откак се помня, зная какво е фантомна болка - болката, която ни се струва, че усещаме на мястото на ампутираната телесна част. По-късно осъзнах, че и тялото на нацията е като човешкия организъм. Като студент почувствах, че ампутираната част на нацията и десетилетия по-късно гложди по същия начин, както осакатените крайници. А когато си съпричастен към съдбата на два народа, и болкато се удвоява.

Българинът обича приятелите си и уважава враговете си.

Който се изкачва незаслужено на върха, се съобразява с правилата в службата си. Решаваха всичко на идеологическа основа, а всъщност идеологията изпълняваше ролята на перото в косата или медената халка в носа на примитивните африкански племена - увеличаваше съзнанието за собствената им важност.

Малки страни като България и Унгария, които имат само една измет, трябва да търпят, когато Илия се преоблича пак в тия.

Аз бях най-щастливият човек на Средна Европа. Сам си завиждах. Две държави ми плащаха само и само нищо да не правя. Ама аз напук го правех. И винаги забърквах “големи каши и бъркотии”.

Сега пък и двете страни ме насърчават да пиша, но не ми плащат.

Народите с щастлива съдба нямат история, а живелите в диктатура - само сборник от анекдоти.

При социализма най-лошото беше това, което дойде след него.

* * *

Босия - Да се пише за приятел е трудно

Забелязал съм една абсурдна на пръв поглед зависимост: колкото по-непознат е обектът на писане, толкова по-лесно се пише за него. И обратното. А да се пише за юбилей на приятел, е още по-трудно. Нещо като некролог приживе. Затова ще се опитам да напиша тост, а не некролог. Който познава дори и малко Петер, ще ме разбере.

Петре, в едно свое интервю казваш, че всеки човек си има добродетел, но само народът притежава всички добродетели. За мен ти си унгарският народ, защото други унгарци около мен няма. Според това, което си ти, унгарците имат четири добродетели:

1. Унгарките

2. Червеното вино

3. Истината

4. Хуморът и прагматизмът.

Разбира се, аз си позволявам от един човек да съдя за цяла нация, но ти не прави това, особено ако мислиш, че всички българи са Чавдардобревци. Между нас също се намират свестни хора и точно те ще прочетат моите думи.

Седемдесет години не са много, Петре. Важното е общата възраст на теб и гаджето ти да не е повече от 93 години. Това позволява на хората да се изравняват по възраст и по общ жизнен опит. Пожелавам ти дълги години да се подмладяваш по този начин.

Това, за което единствено съжалявам, е, че се познаваме толкова отдавна, а чак сега станахме приятели. Затова трябва да наваксваме.

Юбилеят не е алиби, но приятелството и общата любов към червеното вино при всички случаи е сериозно алиби, особено за познавачи. Както ти казваш: “На тази възраст не мога да си позволя да ходя с грозни жени и да пия лошо вино!” Знаеш, че у дома лошо вино няма. Затова си винаги добре дошъл в моя дом.

Наздраве, приятелю! За теб и твоите седемдесет добродетелни години!

23 октомври 2000, София

* * *

Христо Димитров, д-р по история - Юхас като историк

Не бих искал това изложение да звучи просто като славослов с “некрологичен” характер приживе. Не бих искал да правя и някаква строго научна рецензия на неговите исторически трудове, тъй като това вече е правено или тепърва предстои, надявам се - най-вече на току-що излязлата му книга “Кирил и Методий в българската Моравия”(София, 2000). Затова ще се постарая да обърна внимание повече на неговия оригинален и уникален принос в областта на българо-унгарските отношения през вековете и особено върху по-ранната история и връзките на двата народа.

Още през 1979 г. П. Юхас е публикувал по тази тема в престижното “Списание на БАН”. Затова неслучайно през 1981 г. акад. П.Динеков с основание е отбелязал по страниците на в.”Литературен фронт”: ”П.Юхас пръв е забелязал, че в Търновския надпис на хан Омуртаг е скрита поезия”. Бих добавил, че това не е просто поредното оригинално хрумване на учения Юхас, а е плод на неговия задълбочен интерес към ранната история на българите. По това време той е бил съставител, редактор и автор на две студии в унгарската версия на известния сборник “Българо-унгарски културни взаимотношения”, претърпял две издания в унгарското Академично издателство. Особен интерес предизвиква първата му по-голяма статия там (озаглавена не особено удачно в българския вариант от съставителите П.Миятев и Ч.Добрев) "За тотемизма на ранните българи и маджари". В нея авторът прави първия си оригинален принос, доказвайки, че двата народа са имали една и съща легенда за техния общ произход (Легендата за чудния елен). Това вероятно го подтиква няколко години по-късно да издаде своя фундаментален труд в това отношение “Тюрко-българи и маджари. Влияние на тюркско-българската култура върху маджарите”(София, 1985). Той е много добро продължение на една традиция в съвременната унгарска историография, започнала още с работите на Геза Фехер. П.Юхас прави за първи път достояние на българските читатели редица неизвестни данни от непознатите дотогава китайски извори. Освен това, въз основа на безспорните си филологически познания, той доказва интересната теза, че тюрко-българите са контактували с древните маджари, още докато последните са били част от угорската общност, т.е. преди 500 г. пр.Р.Хр. и че това е станало вероятно в пределите на Западен Сибир. Авторът изказва и се опитва научно да докаже интересната идея, че оногурската общност, която се формирала в Предкавказието към V в.от Р.Хр. и от която по-късно произлезли Аспаруховите българи и Арпадовите унгарци, била съставена от обединението на два клона родствени семейства - източния клон на угро-фините и западния клон на алтайските тюрки. С течение на времето П.Юхас доразвива тезата си за общия произход на българи и маджари, която като че ли намери своя завършен вид в една от последните му работи “Потомците на Арпад. Угрофински или тюркобългарски е произходът на мнозинството от унгарците при преселението?” (сп. "Хемус", 1996, Nо 3-4, 4-13). В нея той обосновава по интересен начин идеята, че откъсналите се от угорската група праунгарци столетия наред живеят в симбиоза с прабългари и тюрки, включително и след тяхното преселение в Карпатския басейн, където окончателно се сливат в единен етнос.

В историческото творчество на П.Юхас от много време заема видно място и една друга важна тема, която му прави особена чест като обективен и честен българист - темата за историческата съдба на македонските българи. За разлика от много български колеги, за които през тоталитарно време тази тема беше за дълго табу, той не се поколеба още тогава да изобличи политиката на Коминтерна и на БКП в лицето на Георги Димитров за изкуственото създаване на т.нар. “македонска нация”, доказвайки по оригинален начин нейната принадлежност към българската народност (“Далдърдисването на народите”).

Но П.Юхас не се задоволи само с публицистичната защита на българщината в Македония - известни са неговите работи върху делото на Кирил и Методий по времето на т.нар Брегалнишка мисия, което се разглежда и в последната му книга за светите апостоли. Авторът доказва по безспорен и убедителен начин българския характер на населението във Вардарско и Солунско през ранното Средновековие, което, според мен, е едно от най-големите достижения за един чужд българист през последните години.

Така, макар и в по-малка степен, отколкото като филолог, П.Юхас има своето забележително и уникално място и като историк в чуждата българистика. При това той винаги се стреми да отбягва утъпканите пътеки на общоизвестните и предъвкани теми от българската история и да представя по оригинален начин нови идеи, при това научно обосновани с предимно неизвестен или малко известен документален материал.

* * *

Андрей Германов - Унгарска рапсодия

На П. Юхас
Самозабравяш се, изполичарю!
Земята чужда е. И сечивата.
И всичко ти е дадено до време.
Ори земята, семена засявай,
дай господарското на господаря,
ала не се готви да прекословиш:
ако си сметнал някак си, че ти
принадлежиш на себе си, се лъжеш.
Голяма е земята. Господарят
Един е. Всички вие сте слуги.
Мълчи.
И тъпо работи.
И слушай.
Внимавай нещо да не изтървеш.
Той, господарят, не търпи ирония,
Той, господарят, е лишен от чувство
за хумор. Ти ще излетиш веднага.

Ще изядете първо вкъщи кравите.
Ще изядете след това конете.
И вещите след туй ще изядете.
Ще дойде най-накрая ред за къщата.

Тогава, седнал край случаен огън,
далеч от стряха, между три деца,
залъгани с коричка черен хляб,
ти ще протегнеш във нощта ръка -
главата си със пепел ще посипеш.

Бъди внимателен, изполичарю.

Текстовете са препечатани от slovo.bg