Фото: port.hu / Петер Герьоч / Gerőcs Péter
Преди пет години, в началото на 2016 г. в бюлетина на Централната библиотека на БАН беше публикувано интервю с унгарския писател Ласло Мартон по повод излизането на „Принудително освобождение“, първия том от трилогията му „Братство“. Бяха необходими общо пет години, за да се преведат на български език и трите тома. Представяме ви ново интервю на преводачката Стефка Хрусанова с автора във връзка с издаването на български език на „Трудна дипломация“ (2020), третия том от трилогията.
Стефка Хрусанова: Възможна ли е братската обич в тежка историческа епоха?
Ласло Мартон: Убеден съм, че обичта е основна предпоставка за човешкото съществуване. Без обич не могат да се преодолеят историческите катастрофи. Братската обич може да устои и на най-тежките исторически превратности. От друга страна, разбира се, хората не са еднакви, също и от гледна точка на братските чувства. Има добри братя и лоши братя. В момента говорим само за добрите. Например, братята Якоб и Вилхелм Грим са създали заедно световноизвестните си приказки в разгара на Наполеоновите войни. Това не е могло да стане без братска обич. Или пък тук, в Унгария, имало един политик, който бил нелегален комунист преди Втората световна война, а брат му бил представител на крайната десница. По време на нилашисткия терор по-големият брат спасил живота на помалкия, а след войната братът комунист помогнал на батко си. Има много такива примери.
С. Х.: Какво е личното ти мнение за двете главни героини в романа – Кристина и Картигам? Успяват ли да намерят щастието в третия том?
Л. М.: Този въпрос поставя проблема за отношенията между автор и герой. Написал съм много романи, затова от опит знам, че не само авторът може да наложи волята си, но и героят. Да не говорим, че някои герои имат живи прототипи. В един от предишните ми романи, „Сенчеста главна улица“, се говори за детството на две жени. Те бяха действително съществуващи лица, самите те ми разказаха за живота си и много се радваха, че са описани в роман. След като романът беше завършен, вече не се радваха, защото смятаха, че не е добре да са част от авторската концепция. Същото се отнася и за героините на „Братство“, с разликата, че всъщност не аз съм авторът на романа за Картигам, а един непознат писател от ХVІІІ век с псевдоним Менандър. Наистина съществува книга със заглавие
„Картигам“, публикувана през 1773 г., това е първият унгарски роман. Дали моите героини са щастливи, на мен като автор ми е строго забранено да издам. Мога само да кажа, че в края на „същинския“ роман за Картигам от 1773 г. героинята, попадналата в християнски плен турска госпожица, заживява много щастливо. И „същинската“ Кристина Баркоци, действителна личност, също е живяла щастливо. Чел съм нейните писма до съпруга ѝ, от които се разбира това.
С. Х.: Според теб излизането на трилогията на различни езици ще привлече ли вниманието на читателите към унгарската история?
Л. М.: Сигурен съм в това. Историята на една страна може да бъде опозната от художествените произведения поне толкова добре, колкото и от научните трудове на историците.
С. Х.: Би ли добавил илюстрации в трилогията и ако отговорът е положителен, какви?
Л. М.: Бих се зарадвал на такава възможност. Във всеки случай бих работил заедно със съвременен художник, защото е добре, когато писателят и илюстраторът се вдъхновяват взаимно. Последният ми роман „Два обелиска“, например, излезе с гравюри на австрийския художник Кристиан Танхойзер. Познавам Кристиан отдавна, близки приятели сме, взаимно си въздействахме. В случая с трилогията също бих потърсил някой съвременен график – в дадения случай български, – чиито произведения ми харесват. Бих ги разгледал, бихме разговаряли, бихме изпили една-две чаши вино и през това време илюстративният материал би се получил от само себе си.
С. Х.: На какви чужди езици е преведена трилогията „Братство“?
Л. М.: Българският превод е от първостепенно значение. Трилогията е преведена на словашки език от Ева Андрейчакова. Рано или късно ще бъде осъществен и преводът на немски език, но в момента няма немски издател. Превода на английски започна Тим Уилкинсън, но той почина неотдавна. Голяма загуба, той беше прекрасен човек.
С. Х.: Кой от трите тома ти харесва най-много?
Л. М.: Днес вече ми е трудно да отговоря на този въпрос, измина много време от написването им. Спомням си, че винаги най-много ми харесваше онази част, над която работех в момента. Но има и още нещо. Писах трилогията шест години, от 1997 до 2003 г., а за толкова дълго време личността на един автор може много да се промени. Сега ми се струва, че по време на писането на романа възгледите
ми се радикализираха. Да не говорим, че докато пишех последните части, можех да използвам поуките от предходните глави. Но през това време основната идея не се промени.
С. Х.: През 2020 г. излезе твоят превод от немски език на „Песен за нибелунгите“. Това е огромно постижение. Преводаческата ти работа подпомага ли писането и писането подпомага ли превода?
Л. М.: Наистина можем да говорим за взаимопомощ. След като завърша някое собствено произведение (роман, драма), имам възможност да си отпочина чрез художествения превод. Това не означава, че бездействам, защото превеждам тежки, сложни текстове (през последните двадесет години съм превеждал на унгарски предимно средновековни немски произведения, но и „Фауст“ на Гьоте не беше лесен), обаче не ми се налага да измислям действие, защото вече го има. А след превода мога да си почивам с писане. След превода на „Песен за нибелунгите“ написах три драми. Доставяше ми удоволствие, че изреченията се редяха леко, собствените ми изречения. Нямах никакви проблеми с граматиката, никакви трудности с тълкуването. Впрочем осъзнавам, че двата вида работа – поне за мен – по-скоро се преплитат. Когато превеждах събраните стихотворения на Валтер фон дер Фогелвайде, трябваше да подредя инвенциите на средновековния поет в единно творчество, а това е по същество работа за писател на романи, само че текстовете вече са написани. Гореспоменатия роман „Два обелиска“ написах едновременно на немски и на унгарски език. От една страна, исках да пробвам дали мога да пиша роман на чужд език, от друга страна беше важно Кристиан Танхойзер да прочете по-скоро текста, който трябва да илюстрира. Методът ми на работа беше следният: първо написвах по две-три глави на немски, след това за почивка правех и унгарския вариант. Подобна писателска работа поставя и преводачески въпроси. В много отношения е сродна с работата на преводача.
С. Х.: Какво е истинското „съкровище на унгарците“, което толкова търсят в твоя роман?
Л. М.: В действителност това е една иронична препратка. Има един унгарски философ и педагог Шандор Карачон (1891–1952), едно от произведенията му е озаглавено „Съкровището на унгарците“. Под това той има предвид най-добрите философски образци на унгарската традиция, от Петер Бод до Янош Бояи, от Ласло Немет до Бела Хамваш. Според мен тази традиция е същинско съкровище, само трябва да дойде някой, който да го изрови изпод земята.
С. Х.: Какви нови творби да очакват от теб читателите?
Л. М.: Преводът ми на „Песен за нибелунгите“ излезе през април 2020 г. После написах три драми, скоро ще бъдат публикувани в един том. В едната от тях се говори за Демостен и падането на Атина, другата е за абсурдния „посмъртен процес“ в Рим. След смъртта на папа Формоза приемникът на неговия пост папа Стефан VІІ нарежда да изровят трупа му и с фалшиви обвинения изправя пред съда, а след това осъжда на смърт – трупа! – и нарежда екзекутирането му с особена жестокост. Във връзка с този случай се сетих за скалъпените сталинистки процеси през ХХ век. Третата драма е една приказна пиеса, в нея се говори за смелостта. Има едно момче, което много иска да се страхува, но не се страхува от нищо. Тръгва по белия свят, за да научи откъде идва страхът. А това поставя въпроса: Всъщност от какво се страхуваме обикновено? Това ще бъде следващата ми книга.
Превод на интервюто от унгарски език Стефка Хрусанова
Източник: http://cl.bas.bg, Брой 1 (135), година XV, януари 2021 г.
