Слово на проф. Георги Цанков по случай 80-годишнината на поетесата и преводачка Иванка Павлова

„Не горя като факел, но светя,/ па макар като свещ, като свещ…“

„Натовари се, за да ти олекне“ - запомнил съм този афоризъм на Иванка Павлова, защото той най-точно изразява нейната същност. Всеки неин стих е натоварен с нашите болки и страхове, които са и нейни, а така ѝ олеква, тъй като превръща страданието в изкуство. Обикновено, когато говорим на юбилейни тържества, изливаме патетични слова, преувеличаваме, възвеличаваме, а бързо след това забравяме виновника за празника. В никакъв случай не бива да се случва така с творчеството и с човешката същност на Иванка Павлова. Съдбата пожела аз да представям, в рамките на година, три поетеси, които навлязоха в деветото си десетилетие. София Филипова и Лиляна Райчева са творчески фигури, които биха правили чест на всяка голяма литература. И двете не са имали щастието да изявят огромния си поетически талант в условията на униформеността и бездуховността. Третата, Иванка Павлова, е същата като тях – да, тя наистина дебютира през 1979, но разгръща огромните си творчески сили и енергия след промяната.

За мой срам, първата ми среща с поетесата беше през 1993 година, когато поетът и издател Павел Славянски ми подари една нейна книга – „Градините на сърцето“, която ме разтърси със силата на лиричните и философските послания. Оттогава следя творчеството на тази необикновена личност, която – за съжаление – остава доста встрани от интересите на съвременните критици на поезия, вълнуващи се предимно от експерименти с ефимерна стойност. Но преди да говоря за новото ѝ творческо предизвикателство и за поетиката ѝ, нека споделя възхищението си от енциклопедичността на познанията и на интересите ѝ. Родената в Самоков Иванка Павлова завършва българска филология, работи като редактор, отдава скъпоценни години на благородната учителска професия, преподава в специалността „Унгарска филология” в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Преводаческият ѝ принос е много съществена част от безценното ѝ дело. Тя ни поднесе шедьоври на руската поезия, особено във великолепния том от поредицата на „Народна култура“ „Световна класика“ – антологията „Заветни лири“, подготвена от Иван Теофилов. Събитие е преведената от нея антология на унгарската поезия „Цветни мастила“ – 2005 г. От баща си, царски офицер, участвал в Отечествената война, наследява обичта си към Унгария. Още като студентка превежда стихотворението „С чисто сърце“ от Атила Йожеф. А Унгарският културен институт в София е като неин втори дом. Янош Аран, Шандор Петьофи, Дежьо Костолани, Ференц Юхас, Льоринц Сабо са само част от любимците ѝ, които успява да превърне в наши „съотечественици“, тъй като техните вълнения – благодарение на великолепната ѝ интерпретация – стават и наши.

„Привлича ме най-вече духовната литература и в нея търся отговори на въпросите, които ме вълнуват. Вярвам, че не става дума за криза, а за своеобразно помъдряване, дори за смирение, за безмълвен разговор със себе си и с Бога“, казва Павлова в едно интервю, в което се изповядва пред Емил Басат. Тя е забелязана за литературата не от друг, а от самия Атанас Далчев. Големият поет не само поканва младата жена в дома си, но и изрича думите: „Търсили са ме много млади хора за мнение. Но такава зряла поезия като Вашата ми се случва да срещна за първи път“. Само че ще минат десетилетия, докато реалността позволи на таланта да изрази пълноценно себе си и да излее пред благодарните читатели в стихове и в афоризми своята чувствителност и мъдрост. От появилата се през 1993 година книга „Градините на сърцето“, през „Зрея в мълчанието“, „Боса ходя по жарава“ до антологията „По сребърните пътеки“ от 2017 година Иванка Павлова усъвършенства стиха си, все повече го натоварва с философска дълбочина и с ритмическа прелест. Още когато се докоснах за първи път до стиховете ѝ, написах: „Иванка Павлова прави блестяща равносметка на досегашния си творчески път. Включени са произведения, които категорично доказват достойното ѝ място в съвременната ни лирика, а христоматийни стихотворения като „Разговор с моето бюро“, „Грозде“, „Мрак“, „Детето“ и много други ни въвеждат в чертозите на една богата и красива душевност. Неин безспорен шедьовър е „Разговор с Бодлер“ – никога няма да забравя стиховете „Входът към ада е през сърцето/ с доживотна присъда: страдание“. Няма да откриете в книгата нито едно албумно стихотворение. Поетесата умее да се взира в природата, тя е дете на Рила – „Тук ясно чувам мисълта на Бога,/ че са едно човекът и небето,/ водата, камъкът и цветето…“. Тя умее да открива „магията на мистичната красота“ както в природата, така и в човешките души, непрекъснато си задава въпроса „да се радва другиму сърцето ни умее ли“ – „“Несъвместимост“. Нейните любовни стихове са универсални, драматични – от „Наказание“ и „Мечта с ухание на цвете“ до „Монолог към мъжа, когото бих обичала“ и „Есенен романс“, и ни завладява химнът на дълбоките чувства. Можем спокойно да кажем, че Павлова е достойна наследничка на Багряна и на Блага Димитрова, но тя има свой, неповторим глас, който гордо звучи в „Предизвикателство“ и в „ХХ век“, във „Времето в мен“ – там тя изповядва: „Зрея в мълчанието, пестелива на думи“. И наистина, във всяка нова книга поезията ѝ става все по-синтетична, все по-пестелива на думи е Павлова, за да достигне в „Светът в капка роса“ до тристишия и хайку, които са сред най-съвършените в лириката ни. На нейната България е посветено стихотворението „Най-хубавата“ – патриотичната тема е лишена от неуместните високи нотки и звучи сърдечно, красиво. Всъщност през целия си живот Иванка Павлова пише една поетична книга и тя се е изляла в невероятната красота и мъдрост на „По сребърните пътеки“ – антология с много висока художествена и естетическа стойност.

Продължавам тези размисли с изненадата от новаторството на Иванка Павлова в най-новия ѝ поетичен том „Преди залеза“ - стихотворения и тристишия. Той започва с „Пространствата на душата“: химн, възхвала на живота, на вечната природа, на безсмъртната духовност. Поетесата е все пò скъперник на думи, тя спазва желязната дисциплина да изхвърля от стиха си всичко излишно, да остави върху белия лист само най-съкровеното, направо не се сдържам да изрека клишето: „пише с кръвта на сърцето си“. „Жилава, твърда,/ а уж тръстика,/ гневна и мъдра,/ и разнолика.“ Блестящ автопортрет, обобщение на твореца, който се отнася с горчива ирония и към себе си, и към лудостите на околния свят, но като истинска наследничка на бореца с вятърни мелници продължава да вярва и да утвърждава най-важните ценности: майчинството, споделената и раздаващата се обич, благородството, емпатията. „Нали, само давайки, аз съм щастлива!“ За някои егоисти тези думи може да прозвучат и като лозунг, но те са самата истина за същността на тази нежна, но и смела, неотстъпчива жена, която все още може да се възхити от „скромната красота“ на чужда книга и да прогони от душата си всяка суета. Не е за учудване, че любимият ѝ философ е великият Паскал, с когото откриват тайните на „творението Божие – човека“. Поетичната книга „Преди залеза“ не е написана за сбогуване с тленното, макар в нея изповедта на преживелия осем десетилетия праведник да ни въздейства разтърсващо и отрезвяващо. Дръзко убедена, че „на жената в този свят/ е отредена висша мисия“, Павлова продължава болезнено и дръзко да разчита потайностите на душата си: „И изненадан, ден след ден,/ се мъчиш да я опознаеш,/ наказан и благословен/ да бродиш в ада, но и в рая.“ Тя разговаря с орхидеите си в „многоцветното сияние“ на домашната си градина, изследва „изящната плетеница“ сред линиите на дланта си. Изпраща своите послания на неизвестни адресати, както правят само големите поети, превръща личната си изповед в задушевен разговор с „другия“: „Но мисълта ми върхове и бездни/ преброжда, а духът ми несмирен/ открива родство с висините звездни/ и прави плодотворен моя ден.“ „Модерните“ днес поети ще се подсмихнат цинично, тъй като тяхната мисия е разрушаването на традициите, потъпкването на класическата хуманност, но Иванка Павлова не се страхува да бъде себе си: „Съсредоточено и с упорство/ като медоносната пчела/ в самотата диря вдъхновение/ да придам на думите магия/ и на миговете – дълготрайност,/ па макар и кратка да е тя.“ Посредством такива стихове изповеди се възражда вярата ни, че новите варвари никога няма да тържествуват, а създателят на надвременна красота „чрез думите ще разомагьосва/ човеците от слепотата“. Да, има болка и печал в стиховете ѝ, да, тя гори: „Като свещ може би, но горя, а не тлея.“ Нека не разкривам всички тайни на „Преди залеза“: безпогрешно откриващият истинската поезия естет, пътувайки из „безкрайната броеница от светли и от мрачни дни“, ще бъде стократно възнаграден, когато заедно с поетесата се убеди, че „в двубоя на житейската арена/ все още победител е духът“. Цикълът, посветен на „бодлите на времето“, е безмилостен, но напомня за животоспасяваща операция, при която туморът трябва да се изреже, за да не се допусне появата на метастази. Невероятно силно и дълбоко е обобщаващото прозренията на Павлова стихотворение „Човекът“: „Не зная как да съвместя/ в едно възхита и презрение.“ До същото заключение са стигали и Достоевски, и Фокнър, та и нашият Николай Кънчев, а в едно от великолепните си тристишия поетесата отговаря: „Духът се бори/ и в мидена черупка./ Въпрос на воля.“ Нейната мидена черупка е много здрава и надеждна. Ще усетите осезателно това, когато осмислите поетичния ѝ цикъл, посветен на пораженията от пандемията: „Надявам се, че пак ще видя/ живителното щедро слънце,/ че ненадеен детски смях/ ще звънне и ще се разчупят/ невидимите катинари/ на разрушителния страх“. И още: „И пак се моля мълчаливо/ да съхраним човечността…“. Това е не само молба към Бога да запази човечеството, а своеобразна поанта на богатото и неподвластно на времето творчество на Иванка Павлова. Във вълшебния си юбилеен поетичен том тя се сбогува, „теши несбъдналите си мечти“. Но и не се предава: „До пролетта! До следващото лято! До нова омагьосваща мечта!“. Точно такова сбогуване обичам – с отворен финал, с обещание за още красиви и мъдри прозрения. Ще ги чакам! И твърдо вярвам, че жената, дарила ни с „портрет многоизмерен на душата си“, има още много значими тайни, подготвени да бъдат споделени с нас, благодарните ѝ читатели!

Георги Цанков