Половин столетие в българистиката – интервю с Дьорд Сонди

Неотдавна Дьорд Сонди получи втората си титла „Доктор хонорис кауза”, този път в Нов български университет, София. С поета, преводач и ръководител на издателство „Напкут” разговаряме за неговото творчество в областта на българистиката.

Пътят ви към университета навремето не е бил лесен. По времето на социализма заради семейното си положение сте имали затруднения: след урановата мина и военната служба сте започнали задочното си обучение по специалностите унгарска филология и библиотекарство в университета „Лоранд Йовьош” в Будапеща, записвате специалността българска филология по-късно. Какво ви привлече в българския език и култура?

С българския език се срещнах случайно. Стартът ми действително не беше лесен, отчасти защото заради членството на баща ми във Военната академия „Лудовика” произходът ми се считаше за съмнителен. Накрая ме приеха задочно в специалностите унгарска филология и библиотекарство, защото работех в библиотека и ме предложиха от работното ми място. А унгарската филология винаги е била голямата ми любов.

След това се преместих в Будапеща, където работех като сутрешен разносвач на вестници, а през деня посещавах лекции. По онова време всеки, който вече беше приет в университет, можеше да избира т.нар. Б-специалност. В гимназията в Печ посещавах паралелка с изучаване на руски език и исках да оползотворя придобитите там знания в рамките на друг славянски език. Записах се за подготвителни курсове по полски и български език. Спрях се на българския, положих изпит и ме приеха. Отказах се от специалността библиотекарство и се прехвърлих да следвам редовно, така в крайна сметка през 1974 г. се дипломирах с преподавателска диплома по унгарски и български език. Тази комбинация определи целия ми живот, тъй като имах привилегията и на работното си място да посреднича между двете култури. Работих в Библиотека „Горки”, а по-късно в Националната библиотека за чуждестранна литература. Преди пенсиониране станах главен съветник и главен библиотекар.

След завършване на университета ме изпратиха като лектор в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Първият ми превод, „Антихрист” на Емилиян Станев, се роди там. Преди това, като студент заминах на автостоп, неканен, на летен университет в София и бях приет. Всички, които ме качваха по пътя, ме канеха на гости, прекарах няколко нощи при някои семейства: имах възможността да изпитам природната гостоприемност на българите. Досега съм прекарал общо двайсет години в България: като лектор, аспирант, на специализации, като гост-преподавател, културен дипломат. Присъщата на българите любезност почти не се промени оттогава. Наистина, изхождам от собствената си личност: говоря български и с течение на годините името Сонди вече е придобило специално звучене в България. В очите на българските си приятели ние бяхме страна за пример, затова с работата си трябваше да доказвам, че наистина сме такива. 

Каква е представата на българите за Унгария? Имат ли изобщо такава?

Многозначително е, че и днес знаем малко за съвременна България, в медиите се промъква оскъдна информация за нея. В същото време имаме богата обща история още от времето на степното номадство. Империите на прабългарите и нашите предци са били разположени една до друга. Изтъкнат пропагандатор на това знание е Геза Фехер, който е считан за основоположник на българската археология, провеждал е изключително важни разкопки в България. Постарах се трудовете му да бъдат преиздадени на български и на унгарски.

Много унгарски изследователи са играли важна роля в българската наука. Така както е всепризната полско-унгарската дружба, така трябва да се приема като естествена и разбираща се от само себе си и българо-унгарската дружба. В хода на историята рядко сме имали напрежение помежду си, същевременно като се почне от реликвите на Свети Иван Рилски през Янош Хуняди до Лайош Кошут и световните войни сме свързвани от много нишки.

Дори това е така и до днес. Първият български културен институт в чужбина е създаден в Унгария и Унгарският културен институт в София е сред първите. Дипломатическите ни връзки са много стари и много богати. Преди пет години тази дружба е призната от парламентите на двете страни, когато обявяват 19 октомври за Ден на унгарско-българското приятелство.

Смятам за най-плодотворния и най-полезния период от живота си годините от 1999 до 2004, когато бях директор на Унгарския културен институт в София. Този период още се споменава от българската преса, защото по това време Институтът работеше много продуктивно: организирахме повече от двайсет събития седмично в София и провинцията, дори и извън България – в Скопие, Тирана, Истанбул. Разположеният в центъра на София институт даваше сцена на много български културни събития: литературни вечери, изложби, концерти.

С мен работеше отличен екип. За Института се говореше като за „софийска крепост на културата”, която прави повече за българската култура, отколкото компетентното министерство. Това, разбира се, беше преувеличение, но добре характеризираше нашата разпознаваемост, темпо и стремежи. По онова време бяха изготвени много телевизионни и радиоинтервюта с мен, често присъствах в печатните издания, обикалях страната: с проявите ни съм посетил 67 места. Една година на мен беше присъдена годишната награда на Българското национално радио „Златният будилник”. Българската страна ме почете със значителни държавни и професионални отличия: академични, преводачески, образователни и свързани с малцинствените проблеми.

Навремето в София написвате на български език кандидатската си дисертация „Сравнително изследване на българската и унгарската глаголна система”, която защитавате през 1984. Сега, 37 години по-късно, ще я издадете като книга.

Защитих труда си сред хубави дискусии и критики, но така беше редно, защото поставих под въпрос много неща, възпротивих се на мнението на много езиковедски авторитети, създадох нови terminus technicus. Накрая трактатът ми от 420 страници получи най-високата оценка. Година по-късно трябваше да го защитя и в Унгария, за да признаят кандидатската ми степен. Досега така и не стигнах до издаването й. За това мога да обвинявам само себе си: имам още малко работа по ръкописа, трябва да се обединят бележките и, разбира се, да се дигитализира целият материал. След близо четири десетилетия дисертацията все пак ще бъде издадена.

Защо се заех с написването й? И като семеен човек защо се ангажирах с напрегнатия ритъм на тригодишната аспирантура в София, свързана с редуването на два месеца пребиваване в общежитие, два месеца у дома? В периода на лекторството си като съавтор написах и един унгарско-български разговорник и учебник по български език за унгарци. Движеше ме един обещание: лектор на книгата беше чудесният Цанко Младенов, дългогодишен гост-преподавател в специалността българска филология в Будапеща и професионалното обсъждане на готовия ръкопис се оказа доста разпалено. Не позволиха да включа обясненията и съветите, различаващи се от тези, различаващи се от общоприетите за унгарския език. Тогава пред множеството учени се зарекох: ще развия „тезите” си в езиковедски труд с щателни доводи. Младенов застана на моя страна и стана мой научен ръководител. А и разсъждавах така: като кандидат по езикознание може да получа преподавателско място и в специалността българска филология в Будапеща. За жалост не се случи така. Преподавател можах да бъда в София, и то многократно. Бяха прекрасни времена!

Да се върнем на степените ви „Доктор хонорис кауза”, нали и настоящото интервю е апропо на втората ви такава. Първата получихте през 2002 в университета „Св. Св. Кирил и Методий” в най-скъпия ви град в България – Велико Търново. Каква е историята на тази награда?

Велико Търново играе важна роля в живота ми. Когато отидох на специализация в България, в София си извоювах да ме прехвърлят във великотърновския университет. Там преподаваше предишният лектор от специалност българска филология в Будапеща. Там прекарах прекрасни месеци, дори срещнах и любовта. Трябваше д пазя връзката в тайна, защото ставаше въпрос за турско момиче, красавица от Слънчев бряг. И през 2002 от този град ми предложиха да стана Доктор хонорис кауза. Може би са знаели какво означава за мен роденият в този град Емилиян Станев: за превода на шедьовъра му „Антихрист” получих първата си награда за качество в Унгария. Гледах на него като на духовен баща, изнасяше великолепни, определящи за мен, младия преводач лекции за българщината, за българската същност.

Със сигурност са знаели какво се случва от години в Унгарския културен институт: бях на витрината. Моят научен, преводачески и творчески живот, заради който смятам, ми присъдиха това звание, щеше да остане по-скрит, многото участия, професионални и медийни похвали обаче им придадоха национално значение. На събитието аудиторията беше препълнена със студенти и преподаватели. Тогава за пръв път изнесох калейдоскопична по конструкция лекция. Имаше голям успех. Впоследствие текстът й беше издаден. Споменавам го като интересен факт, защото преди мен със званието Доктор хонорис кауза беше отличен Збигнев Бжежински, известният американски съветник по международните отношения и геостратег. След тържествената част, начело с патриарха, в мантии обиколихме централния площад на обичния ми град в съпровод на аплодисменти.

Второто звание Доктор хонорис кауза получихте неотдавна от Нов български университет. Ще разкажете ли малко за това?

Академичният съвет взе единодушно решение за присъждането му. Това е голяма чест. Частният Нов български университет е основан през 1991. Той има най-висока международна оценка сред българските висши учебни заведения. Бях член на международния му консултативен съвет, както и член на редколегията на списанието им за езикознание и литература. От присъждането на първото ми звание Доктор хонорис кауза бяха изминали 19 години. Междувременно постигнах още много, независимо от това, че след 2009, когато след десет години се завърнах от София като пенсионер, издателство „Напкут” и списанието „Напут” и свързаната с тях дейност ме ангажира и българистичната ми дейност остана на по-заден план. Сега, след замирането на списанието, се завръщам към него. (Издателството предадох на сина си през 2016.)

За мен изглежда очевидно, че Пламен Дойнов ме предложи за званието Доктор хонорис кауза, тъй като от десетилетия той с най-голямо внимание следи дейността ми и по повод на седемдесетия ми юбилей, честван в София, състави юбилеен сборник. Осъществили сме много хубави съвместни литературни и научни проекти и много неща го свързват с Унгария, а произведенията му се радват на достоен прием в страната ни. Но ако нямах зад себе си резултатите на близо петдесетгодишен труд, нямаше трийсет и девет души да гласуват единодушно одобрително за мен. Заради пандемията продължилото един час честване беше в тесен кръг, задушевно, но тържествено в галерията на университета в кръга на колеги и скъпите ми сътрудници от Унгарския културен институт. Госпожа посланичката също удостои събитието с присъствието си.

В хода на разговора стана дума и за издателство „Европа”, за работата ви там.

Многостранната ми дейност като българист е съпроводена от концентрираността ми върху литературата и книгите. За това би било добре да поговорим по-подробно при друг повод, защото става въпрос за основната ми радост и добри постижения. За хиляди страници преводи на проза и още повече преведена поезия. В отшелническата самота на творчеството. Издаването на антологии, сборници, книги. В издателство „Европа” задачата ми беше не толкова творческото уединение, колкото безкрайното четене. От 1980 до 1990 там бях пълноправен външен редактор отговорен за българската литература. Редакторът изстрадва докрай годишните списъци с предложения, съдържащи и по двайсет заглавия, предоставяни от тамошния писателски съюз, не приема нито едно от тях, вместо това чете ненатрапваните творби измежду които и избира. По този начин отделни български автори можаха да бъдат издадени у нас за пръв път в социалистическия лагер. За това беше нужна подкрепата на директора Янош Домокош. За десет години получих четири награди за постижения в превода. Литература, книги – колко възможности и в София: там подкрепата на Института помогна за издаването на близо сто книги. И междувременно Дьорд Сонди, „българският поет”, сътвори две стихосбирки. Освен това с името ми са свързани двеста речникови статии или допълнения в унгарската „Енциклопедия на световната литература”. Написал съм и четиристотин статии в България.

Какви са плановете ви?

Имам немалко недовършени през последните двайсет години ръкописи, сред тях унгарски и български стихосбирки. Както и един смесен сборник, който започнах да съставям, но не довърших. Заглавието му е „Hunbolg/УнгБг”, което сочи, че наред с българистичната си дейност, макар и не с такава тежест, имам и унгаристична такава, извършвана в България. Сборникът всъщност представлява избрани писания, родени през десетилетията, свързвани от много спомени и свежи мисловни етюди. Подобно на тържествената ми реч при връчването на званието Доктор хонорис кауза структурата му е мозаечна; наред с езиковедски и литературоведски елементи, сред тях има поетични творби и нонсенси. Също така има и интервюта, критики, документи, снимки, откъси от по-пространни студии. Трябва да се изготви както на български, така и на унгарски, не със съвсем същото съдържание. Голяма част от миналите ми издания бяха написани на български. Отдавна ме приканват, очакват ги, искат да ги издадат. Освен това, тъй като до известна степен съм познат и като фотограф, отдавна планирам албум, в който наред със снимките ми на природата да включа и стихове на български поети (това е тяхна идея). Тях бих и превел.

Още в Търново искаха да издадат езиковедската ми дисертация, сега с това се зае Нов български университет – затова най-сетне ще се захвана с довършителните дейности по нея. Речникът на глаголите или големият труд, съдържащ сравнителния анализ на унгарската и българската литература в периода след 1945 година, ще си остане напразна мечта (навремето бяха издадени близо сто страници от него). Но бих се ангажирал с едно интервю за житейския ми път.

Балинт Телеки

Nyitókép: Facebook/Kállay Kotász Zoltán