Карой Сакони: В памет на Габор Гьоргеи
Живя деветдесет и две години и въпреки че това бяха деветдесет и две години богат и успешен живот, в обожанието си към живота искаше да достигне една още по-голяма възраст, тази на знаменития си роднина - генералът от освободителната борба - Артур Гьоргеи. Бореше се с болестта, смяташе, че като настъпи красивата пролет, ще поседнем в красивата му като самата Тоскана шоймарска градина и на чаша червено вино ще обсъждаме театър, книги, приятели, минало, но две седмици по-рано, когато последно говорихме по телефона, усетих сбогуване в отслабващия му глас... Замина си, сега и той отсъства от редиците на нашето поколение.
Артур. Това бе и неговото име, но от преклонение пред своя предтеча избра за свой творчески псевдоним името Габор. За нас обаче той си остана Артур. Запознахме се в самото начало на шейсетте години на тогавашния театрален фестивал в Капошвар. Играеха комедията му на абсурда "Рококо" (позната на български като "Война в стил рококо"), получи и награда за нея, след тържествения банкет дълго се разхождахме в лятната нощ и говорейки за театър, литература, живот, идеали, открихме общ език. Общ език до ден днешен.
Присъствах на всяко негово театрално представление, както и той на всяко мое. Гледал съм успешната му пиеса "Кумице, къде е пищовът?" в няколко постановки и съм писал за тях. Унгарска драма на абсурда, превърнала се вече в класика. Обичах фейлетоните му, духовитата му публицистика, романите му, трилогията "Последен доклад от Атлантида", тази творба, огледало на епохата, изградена от биографични елементи, майсторските му едноактови пиеси, драмата му за изселването им "Галоп през Вермезьо", отдаваща почит на паметта неговия баща, и драмата "Гьоргеи", която той написа, за да изпълни дълга си пред семейството и нацията. В началото на Първата световна война старият генерал, живеещ в изолация във Вишеград, е посетен от духовете от миналото, един от които е Лайош Кошут, големият противник, и се възобновява столетният спор, в който трябва да се въздаде справедливост. Смятал е за важно да напише тази драма, както и албума, също посветен на Гьоргеи.
Много работеше и през последните две десетилетия от живота си, въпреки че силно влошеното му зрение не улесняваше процеса. Но писа романи, драми, мемоари. И в същото време съжаляваше, че не може да чете. Понасяше съдбата си героично. Бих казал дори, елегантно. Тъй както всяка негова постъпка и действие бяха джентълменство в благородния смисъл на думата - и в професионалния и в личния му живот. Много неща изплуват пред мен сега: моменти от десетилетното приятелство, семейните събирания в дома му, театралните вечери, пътуването до Лахти във Финландия за едно писателско събитие, сменящите се домове, житейските ситуации, в които обаче винаги искаше да търси и успяваше да намери баланс за мир.
Бих могъл да изреждам творбите и наградите му, ролята му в ПЕН клуба, членството му в Академията за литература и изкуство "Сечени", длъжностите, които е заемал, но тези редове сега са само за приятеля, с когото вече няма да посядам напролет под дърветата в градината му, припомняйки старите ни спомени...
Вече не...
Габор Гьоргеи в дома му в Шоймар през 2018 г. Фото: Дюла Цимбал