Повече от трийсет години планирате да направите филм по романа на Милан Фющ. Доколко щеше да се различава творбата, ако ви се бе отдала възможност за нея още тогава?
Със сигурност оказа влияние, че започнахме да подготвяме филма няколко месеца след появата на движението me too. Той говори не просто за лутанията на човек, който се опитва да открие как трябва да се живее, а за търсенето на нови опорни точки от мъж, израснал в традиционен светоглед. В момента, в който капитанът на търговски кораб стъпва на твърда земя, изчезва онзи сигурен свят, мрежата от референции, в която е живял. В края на историята Якоб разбира нещо, освобождава определени неща и това внезапно стана много актуално: мъжете трябва да се преоткрият.
Имате предвид, че с по-доминантната роля на жените се преобразуват и ролите на мъжете?
Не мисля, че жените трябва да станат доминантни в същия смисъл като мъжете, защото то би довело само до това да речем да унищожаваме с общи сили планетата си. Женската природа е по-кротка, по-отворена за света и природата. Мъжкият поглед на света – с който израстваме и ние, жените – налага да контролираш себе си и окръжаващия те свят, и ако не успееш в това, си се провалил. С помощта на Лизи капитанът разбира, че прекрасното в света е това да станеш част от него, а не да владееш. Историята ни отвежда в 20-те години на XX век, когато едно момче получава като житейско напътствие да взима твърди решения, да управлява непоклатимо съдбата си, но това е изначално обречен на провал стремеж. Вместо това Лизи му предлага друг, по-кротък, но по-ефективен възглед за живота.
"Историята на жена ми"
За Лизи инстинктивно е присъща тази освободеност, лекота, но капитанът е изцяло лишен от нея.
Защото всички опорни точки на капитана произлизат от очакванията, приписвани на класическата мъжка роля. Колко пъти и ние сме чували, ще спомена един банален пример, че „мъжете не плачат”. В морето, в йерархичния мъжки свят това действа, но на сушата той трудно се справя по този начин.
Спомняте ли си с какво ви завладя романът в юношеските ви години?
Романът на Милан Фющ е изключително увлекателна любовна история, която винаги ме е просълзявала накрая. Безкрайно се наслаждавах на сцените, в които капитанът размишлява за живота, или разнищва с други този въпрос. Милан Фющ като на игра, с хумор, в хиляди цветове наслагва всичко това с невъобразимо богата и многоцветна езикова тъкан, което на нас ни се наложи да сгъстим: в дадена фигура или в добре подбрана сцена на действие.
Епизодите, които представят моряшкия живот, са построени върху въздействието на образите.
Беше невъзможно да се направи реалистично, тъй като капитанът прекарва четири месеца в морето, взира се в хоризонта и най-много понякога да прелети чайка. Прекарва няколко дена у дома, после отново е в морето. Това можеше да се превърне в многодневен експериментален филм. Постарахме се да подберем емблематични образи. Тези мъже прекарват месеци наред далеч и в самота, в тежък труд и при лоша храна и когато стигнат пристанище, разполагат с два дена да се почувстват добре. Те също имат нужда от близост, докосване. И това е интересен разказ, но аз исках да покажа драмата на, да го наречем, дуела между капитана и Лизи.
Интересна е двойствеността в романа на Милан Фющ: поетичността се смесва с умишлено „развалена”, проста реч. Как може да се постигне тук равновесие във филма?
Според мен един от източниците на хумора в романа е начинът по който Милан Фющ споделя с нас оригинални, сложни мисли, като ги слага в устата на обикновен моряк. Романът много използва това напрежение. Филмът не дава такава възможност, защото не използваме наратив, исках да използвам само като рамка началните и заключителни текстове от по няколко изречения на капитана. В несинхронизирания филм те са на нидерландски, което придава особена сухост на всичко. Не е случайно, че говори на сина си, на когото се опитва да представи своя мъжки свят, но накрая вече се чувства стремежът да се освободи от всичко това и да се радва на тайнствеността, неразгадаемостта, неуправляемостта на света.
Докато за мен романът е силно мъжка история, във филма Лизи е точно толкова важна.
Тя е тайният главен герой. Лизи е учител, който, подобно на дзенбудистки майстор, тласка капитана към тези прозрения, понякога кротко, друг път по-решително. Дава му възможност да живее по-свободен, по-просторен, по-радостен живот, дори когато Якоб го изстрадва. Лизи директно формулира това пред капитана, когато му казва: – Не чакай светът да се приспособи към теб, ти трябва да се приспособяваш, иначе ще те накаже. Има още един момент, в който могат да разговарят искрено и открито, към края на историята, когато – отвъд физическите сблъсъци, опита за самоубийство – се срещат на пазара. Започват една игра и така се връщат към началото на връзката си, защото тя е наченала именно като такава игра. Когато започват да разговарят, скрити в кожата на двама непознати, се осмеляват да си кажат неща, които е трябвало да изговорят докрай, но не са съумяли.
Хуморът, ведростта са важни средства във филма.
Романът на Милан Фющ също изобилства на хумор и макар да не става въпрос за комедия, без него филмът нямаше да е автентичен. Убедена съм, че смехът винаги носи дълбоко, из дън душа, разбиране.
Илдико Енеди на 74-ия Международен филмов фестивал в Кан, 15 юли 2021. Фото: MTI/EPA/Caroline Blumberg
Раздели сте историята на седем урока. Защо?
Капитанът винаги по малко по-различен начин, под знака на някаква нова гледна точка се опитва да реши една и съща задача: анализирането на света и собственото си положение. Това исках да подчертая малко, за да не се загуби зрителят в пълната с обрати лична житейска история, за да почувства, че тя има и друг пласт. Споменатото разделение дава възможност да си поемем малко въздух.
Важна роля във филма играе класическата музика, музиката на Чайковски и Брукнер силно определят атмосферата на сцените.
Класическата музика отново просто обръща внимание на факта, че това не е само една любовна история. Показваме любовната сцена в общ план, образът напомня живописна композиция – начинът, по който светлината се процежда откъм банята, докато чуваме края на четвъртата симфония на Брукнер, се мярва и светът на светите изображения. Един акт може да бъде схванат по много различни начини, тук ние искахме да подчертаем светостта на единението и музиката на Брукнер е идеална за това. Откъсва ни от ежедневието и осветява архаичните, емблематичните моменти в ежедневните ни дейности. Докато филмовата музика обикновено се пригажда, музиката на Брукнер сама по себе си е твърдение.
Унгарските зрители могат да гледат филма в синхронизирана и субтитрирана версия. Защо синхронизирахте?
В оригиналната версия звучат много езици: общият език на Лизи и на капитана е английският, но Лизи е френска светска дама, а капитанът, както споменах, в отделни моменти проговаря на нидерландски. Тези нюанси се губят при синхронизацията, но това все пак е унгарски роман и чувствахме, че за унгарския зрител може да е важно да няма езикова бариера, а всичко това да достига до него непосредствено. Много грижливо подбрахме артистите, търсехме не сходни гласове, а преди всичко талантливи творци и всъщност пресътворихме характерите.
В по-ранно интервю споменавате свой план за филм, в който главният герой е дърво, което през цяло столетие показва промяната на отношението ни към природата. Догодина започвате да снимате сериала „Бригада „Балатон”. Какви други планове имате?
Пиша научна фантастика за Итала Бекеш, която на 150-годишна възраст се връща от бъдещето като киборг да разследва настоящето ни.
Източник на началната снимка: MTI