1. Кога и как избрахте това поприще? Ако можехте да започнете живота си отначало, бихте ли избрали същия житейски път?
Започнах да пиша още като ученичка в основното училище. Приблизително на около 14-годишна възраст почувствах, че писането е каналът, чрез който добре мога да изразя всичко, което бих желала да кажа, и че желая да покажа това и на другите. Започнах да се отнасям сериозно към писането, когато излезе първата ми книга. Разбира се голяма част от писането считам за игра и досега. Тъй като изкарвам хляба си като психолог, ми остана свободата да пиша когато и за каквото искам, препитанието ми не зависи от писането, така че се запази игривият характер на процеса.
Понякога имам усещането, че е по-добре да съм всичко друго, но не и поет, артист, защото в много случаи това откъсва, отдалечава от останалите хора, нали хората на изкуството са трудни, комплицирани хора, нерядко меланхолични, тъжни. Когато пиша обаче, докато го правя, или когато гледам своя драма на сцената и слушам как се смее публиката, тогава знам, че не бих сменила това за нищо, за никакви пари, тогава изолираността, комплицираността, тъгата не са проблем.
2. С какво се гордеете най-много в творческия си път?
С това, че книгата ми „Мъртви жени“ беше преведена на хърватски, немски и полски език.
3. Как протича един Ваш обикновен ден?
Ставам сутрин в 7 часа, следват кафе, цигара, приготовления, след това в 8 тръгвам за работното си място. Работя в едно основно училище като училищен психолог. Занимавам се с много деца, които идват за занятия по психология на групи или поединично. Приключвам в 14 часа, около 15:30 се прибирам у дома. Следват отново кафе, цигара, почивам си до 17 часа, след което или превеждам (от сръбски и хърватски език), или работя по текстовете си, или отивам на някое събитие (представяне на книга, литературна вечер и т.н.). Напоследък пиша специализантската си защита, която е нужна за специализантската ми степен. Лягам си около 22 часа и чета около час преди заспиване.
4. С какво запълвате свободното си време, какво ви зарежда?
Правя си дълги разходки, това винаги помага да си проясня мислите. При тези разходки винаги си нося и фотоапарат. Много обичам да снимам. Много чета. Често една книга ме отвежда до друга. Веднъж цяла година четох за Сибир, на следващата за Испанската гражданска война, изчетох всичко, което намерих по тези теми. Зареждам се и когато съм с любимите си хора, когато разговаряме, храним се, смеем се.
5. Какъв съвет, напътствие бихте дали на един начинаещ?
Колкото по-добре опознаеш себе си, толкова по-лесно ще можеш да обясниш чувствата си, това, което искаш да предадеш на читателите. Винаги трябва да имаш и едно гражданско призвание, с което да обичаш да се занимаваш, което не ти е в тежест, защото ти дава свобода, независимост и така съумяваш да запазиш свободата си и в изкуството.
6. Били ли сте в България? Какви спомени, впечатления имате от страната?
Никога не съм идвала в България, но много мои приятели са били или са живели тук. В основното училище учихме за България като граничеща с Югославия. В университета в Будапеща имах познати българи, с които за голяма моя радост можехме да разговаряме на сръбски. Много се харесвахме, много ми харесваше, когато се обръщаха към мен със „сестричке“, не се чувствах зле или дотолкова чужденка, помагаха ми да се чувствам у дома си в Унгария.
Анна Терек. Фото: Дюла Цимбал